С обич, уважение към нашите близки, деца, внуци, които генетично са чистокръвни българи, но са заминали да учат, работят и живеят в чужбина. Моята заръка към тях е: Върнете се и обичайте България. Не я оставяйте на обезлюдяване. Призивът ми е и към младите българи, които са се принудили да ядат чужд, гурбетчийски хляб, да се завърнат в родното си гнездо. Тук има хляб за вас. Всеки,преди заминаването с болка си казва: Родино моя, огнище мое, моя страна, моя България, сбогом, напускам те, заминавам на гурбет. Сбогуването е тежко. То е синтез на много мъка, много болка, много душевни страдания, много трудни изпитания. То е твърде откровенно, много лично. Такова сбогуване е ставало и ще продължава още дълго време от милиони наши сънародници, които поради несигурни условия за живот са били принудени да напуснат родното си място, да търсят препитание другаде. Времената бяха трудни. Желязна завеса, липса на комуникации, информационно затъмнение. И тогава и сега гурбетчииското препитание не е сигурно и тази несигурност продължава. То увеличава демографския срив на страната ни. Обричаш поколението си на изгнание. За това раздялата с родина, домашна среда,родители, близки, с детството е болезнена. Такава е съдбата на един гурбетчия. Поема своята орисия. Едни успяват, други не, мъката им е една. Тя е раздялата. Всеки си казва: Боли ме, но те напускам. Напускам те татковино. Напускам те със свито сърце, с голяма мъка и тъга. Под твое небе, на твоя земя, ние всички сме твои чеда, но чужди ми бяха твоята гръд и твоите блага. Обичам те, но те напускам, след тежек размисъл, след колебание до късна доба в сетен час, защото ти не бе добра майка, еднакво справедлива към всички нас. Заминавам на труден гурбет, далече от теб в чужда страна, с труд и пот да си изкарвам, горчива, солена храна. Макар и твърде надалеко, мисля с болка аз за тебе. Нежно детство ти ми бе, липсва ми твърде много твоето синьо, синьо небе. Където и да се намирам, в различни страни по света, навсякъде, в пространството безкрайно, майка и родна стряха, от утроба до гроба, се обичат всеотдайно. В гените си съм закърмен да съм винаги до тебе. Не те забравям,не се съмнявай ти в мен. В молитвите си аз се връщам, в мечтите си аз виждам, че ще се случи някой ден, усещам го, това го знай. Ще оставя костите си в моя скъп роден край. Но след време, ти ще бъдеш съвсем друга. Дано не е много късно, дано не си вече чужд за мене рай. Напуснах те, неуспях, не се завърнах. Останах, невъзвръщенец.
Осиротях по чужди земи, немил, недраг, без щастливи бъднини. Чужд бях, чужд останах, за чужди и за свои. По чужди земи, чужди места скитах се аз безкрай, далеч от баща, майка, родна стряха ще дочакам своят край, своята кончина на чужда земя, на забвение. Край на невъзвращенец.
Родино моя, майко моя, изстрадала и унизена от дълго петвековно робство, от бивши диктатори, а сега си изсмукана и обезкостена от наследници монарси, от алчни, безскруполни олигарси. От наши и чужди експлоататори, от хищтни колонизатори. Прости ми, че те напуснах.
Въпреки дългата и тежка разлъка винаги си била и ще бъдеш ти до мен. От теб не се отказвам, не се отричам и в гроба ще те обичам.
