Надавам вопъл, надавам ропот, надигам се със възмущение и гняв, с болка и страдание изтръгвам от душата си болезнен стон, против вандалщината ни жестока, против настъпилия в прехода ни към демокрация, гибелен за страната ни погром. Обезверен съм, твърде много, надежда всяка изгубих аз, нещо се уби в мен, тежко ми е, че съм обезверен. Обезверен съм твърде много, надежда всяка изгубих аз, нещо се уби в мен, тежко ми е, че съм обезверен. Нямам представа, до къде ще стигне след време, някой ден циганската животинска популация.
Циганската опустошителна инвазия, настъпилият социален колапс, бедствен взрив и демографският ни срив. До кога ще продължават политическият хаус, корпуративно задкулисие, симулиращият по време на чума коалиционен пир и скрепеният с бели конци етнически мир.
До къде ще се шири поголовната ни беднотия и унищожителна, гибелна разсипия. До къде ще стигне безпомощната ни медицина и разюздана дисциплина. Корумпирано правосъдие, деградирала управа, тотално безредие в разграждаща се държава. До къде ще стигне задушаващият ни морален и духовен глад и грозящий ни разпад.
Нямам представа колко още ще продължава разграбването и разрухата в нашата държава. Бездушието ме отвращава, безхаберието ме задушава, простотията ме обезверява. Против неправдата голяма предпазна бронежилетка няма. Деца разпръснати по всички посоки скитат несретни в чужбина, старци тук тлеят, богу се молят, от близки изоставени, от всички забравени, едва, едва кретат до амина.
Селищата се обезлюдяват, умират, училища закриват, светилища затриват, земи пустеят, цигани вилнеят, стадата чезнат безследно, крадците грабят, псета беснеят, управници плячкосват за последно.
До къде ще стигнеш бедни народе, векове дремеш с писпивна песен, в сън дълбок, че живееш щастливо, в свят приказен, чудесен, влачиш хамута си, тежек, нелесен. Едва ли ще дочакам това време, да се радвам на щастлив край. Може би това ще стане горе във висините, в небесния син рай. Горе в небесната светиня да се чуе моят глух глас, глас в пустиня. Чудото стана. Господ чу моят глух глас.
Народът се пробуди. Блясна мълния от негодувания. Взриви се народният ни гняв. Изригна протестната вълна. Разтърси се застоялият в мизерия покой. Раздвижи се инертната ни атрофирала маса. Пропука се закостенялата ни, разлагаща се, политическа класа. Вече съм обнадежден, но за твърде кратко. Деформирахме ценностната си система като народ древен. Превърнахме се в самоизяждащо се племе.
Разпри, деградация, разединение, протести, вълнения, противопоставяне станаха гибелното ни ежедневие. Липсата на позитивизъм, натрупалата се у нас злоба и омраза, повсеместното отрицание бе теглещата ни надолу сила, в тресавището на бездействието. Вместо да се изкачваме нагоре, вместо да си подобряваме живота, падаме на дъното, на мизерията. Уродлива политика, уродлива икономика. Тази наша безидейност нищо хубаво не ни вещае. Нима сме слепи, нима сме глухи, че нямаме усет и страх към задаващия се кошмарен крах.
